Участие на България в Първата световна война
от Уикипедия, свободната енциклопедия
reklama1
Пощенска картичка, отбелязваща влизането на България във войната на страната на Централните сили
Участието на България в Първата световна война включва бойните действия на България в Първата световна война. То обхваща периода от 14 октомври 1915 година, когато България обявява война на Сърбия, до 29 септември 1918 година, когато със Солунското примирие страната излиза от войната.
Съдържание |
[редактиране] Предистория
Още в самото начало на войната за воюващите групировки - Централни сили и Антанта, става ясно, че България поради географското си положение на Балканите има ключово значение за спечелване на войната, тъй като Австро-Унгария води бойни действия срещу Сърбия. Присъединяването на страната към една от двете воюващи сили би ѝ осигурило стратегическо геополитическо приемущество (за Централните сили - пряк сухопътен транспортен коридор по Виа Милитарис между Австро-Унгария и Османската империя, а за Съглашението - прекъсване връзките, снабдяването, а и общото командване между Германия и Австро-Унгария от една страна, и Османската империя от друга). През август 1914 година България обявява, че ще пази неутралитет "с пушка при нозе". Но това е само привидно. Правителството на Васил Радославов търси удобния момент страната да се включи. На следващата година Германия и съюзниците ѝ жънат успехи по фронтовете. На Източния фронт руснаците са спрени, на запад германците пробиват фронтовата линия и вече са в близост до Париж. Освен това се проваля замисленият десант при Дарданелите на Антантата. Това предполага, че България ще влезе на страната на Германия, но неуспехът при Париж охлажда амбициите на управляващите в България. Започва "Българското лято на 1915 година", през което групировките във войната се опитват да привлекат страната. Тъй като Германия обещава по-сигурното, тоест връщане на изгубените през Междусъюзническата война територии, става ясно, че България ще влезе във войната на страната на Централните сили. С Българо-германски договор (1915), Тайна българо-германска спогодба, Военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България, Българо-турска конвенция (1915) България се обвързва с този блок. Въпреки протеста на опозицията България влиза на страната на Германия. На 23 септември е обявена обща мобилизиция.
[редактиране] Начало на бойните действия
На 14 октомври с манифест на царя България обявява война на Сърбия. България разполага срещу нея с две армии - Първа и Втора. Първа армия (с командващ Климент Бояджиев) трябва да прекъсне сръбските комуникации по Поморавието и Източна Сърбия, навлизайки в тези територии, а Втора армия (начело с Георги Тодоров) - да навлзе в Македония, да отреже пътя за отстъпление на сърбите и да предотврати опита за помощ на съюзниците им, които след Дарданелската операция са прехвърлени в Северна Гърция. Българските армии навлизат в тези територии и ги отнемат от сърбите. При Криволак българите разбиват англо-френските сили и така сръбската армия е принудена да се изтегли през труднопроходимите Албански планини. По-късно тя е прехвърлена през остров Корфу на Южния фронт. Така България включва почти изцяло западните български земи в пределите си. Но след разгрома на съюзниците при Криволак, по немска заповед, настъплението е спряно, тъй като Гърция все още се колебае на чия страна да влезе. Това спасява силите на Антантата на Балканите от окончателен разгром, и те получават възможност да създадат нов фронт в Гърция, което и правят след присъединяване на Гърция към страните от Антантата.
[редактиране] Войната през 1916 година
През 1916 година окончателно става ясно, че войната ще бъде дълга и продължителна. И на Южния фронт, както и в Западна Европа, се налага позиционна (окопна) война. С Леринската операция през август българите превземат Лерин, а със Струмската операция скъсяват фронта на североизток от Солун. През септември и октомври Антантата провежда контранастъпление в западната част на фронта, вследствие на което успява да превземе Битоля. След битката при река Черна фронтът се стабилизира.
[редактиране] Кампанията срещу Румъния
През август Румъния влиза във войната на страната на Антантата. Това принуждава българите да прехвърлят сили на север. Формирана е Трета армия начело с генерал Стефан Тошев. На 1 септември България обявява война на Румъния. Българската армия навлиза в Добруджа и при Тутракан, Добрич и Кубадин разгромява румънците и подкрепящите ги руски и сръбски войски. В края на годината по заповед на фелдмаршал Аугуст фон Макензен две български дивизии форсират Дунав и заедно със съюзниците си влизат в Букурещ. Скоро българите стигат делтата на Дунав, където разгромяват руско-румънските части. Така цяла Добруджа става българска. Но се създава и устойчив фронт - Добруджанският (известен още като Северен).
[редактиране] 1917 година
В началото на следващата година избухва т.нар. Топличко въстание, провокирано от сръбското военно разузнаване срещу българското управление в Поморавието, но то е бързо потушено. В Македония не настъпва съществено изменение на фронта, въпреки че българите губят Битоля. На север обаче е постигнат успех - Румъния и Русия излизат от войната (Брест-Литовски договор и Букурещки договор (1918)), ала само Южна Добруджа е върната на България по втория договор. Северна Добруджа остава в кондоминиум на Централните сили. Това предизвиква сред българското обществено мнение недоволство срещу правителството, което е упрекнато, че не е защитило българския национален интерес в преговорите със съюзниците предхождащи сключването на мирния договор с Румъния.
[редактиране] 1918 година
През 1918 година българите и съюзниците им изпадат в тежко положение. Икономиките им започват да се изтощават, стопанството е в упадък, не достига работна ръка. Започва да витае призракът на глада. След Октомврийската революция зачестяват бунтовете в армията. Усилва се антивоенната пропаганда на БРСДП (т. с.).
На фронта положението се влошава. Не достигат храна и припаси. Много фабрики вече не работят поради недостиг на работна ръка. Съюзниците на Южния фронт увеличават армиите си, а българите нямат резерви. Става ясно, че е въпрос на време фронтът да се пробие. И това става през септември. Замисълът на съюзниците е фронтът да се пробие при Добро поле и Дойран, като по такъв начин близо милионната българска армия да бъде хваната в "чувал". На 14 септември започва настъплението. След тридневни боеве при Добро поле българите са разгромени, като по този начин останалите на запад войници попадат в плен. При Дойран българите под командването на Владимир Вазов разгромяват съюзниците, но скоро и те са принудени да отстъпят. Победените войници тръгват към столицата да търсят равносметка от управляващите. Избухва Владайското въстание. В тази обстановка на 29 септември е подписано Солунското примирие, с което страната излиза от войната. Цар Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис.
[редактиране] Последици
След края на войната страната преживява т.нар. втора национална катастрофа. Периода от възстановяване на българската държава (1878) до края на Първата световна война (1919) е белязан в българската история от стремежа към национално обединение. В името на националното обединение в етническите български граници, България участва в три последователни войни (Балканска, Междусъюзническа, Първа световна). Загубата в последната слага трагичен край на националния идеал. От началото на българското възраждане, белязано от История славянобългарская, до Ньойския договор, нацията има три последователни и етапни цели: борба за българска църква, борба за национална независимост и борба за национално обединение. Осъществяването на заключителната (последна) цел пред българската нация завършва с приключване участието на България в Първата световна война.
[редактиране] Загуба
Освен крушението на националния идеал, България губи ѝ половината от землището си - българската етническа територия е разпокъсана между всички съседи на България. Най-критично е състоянието с новообразуваната държава Югославия, към която са придадени Поморавието, Тимошко, Вардарска Македония и Призренско. Не по-добро е положението на българите и българските земи (Егейска Македония и Западна Тракия) влезли в състава на Гърция, особенно след загубата ѝ в Малоазийската авантюра (1923). В състава на нововъзникналата Турция остава Източна Тракия (анексирана от Османската империя през 1913 г.), а Румъния заема цяла Добруджа.
Вътрешното състояние на страната е ужасяващо. Инфлацията расте непрекъснато. Стопанството следствие от войната с наложените репарации е в упадък. На власт резонно идват левите партии. България е окупирана от Антантата. В тази обстановка реалната власт попада в ръцете на хора, които са реваншистки и екстеримистки настроени. На 27 ноември 1919 е подписан Ньойският договор, който е с изключително тежки последици за българската нация и държава. По силата на този договор, наричан още ѝ Ньойски диктат, е отнето суверенното право на България да подържа свои въоръжени сили.
В тази следвоенна обстановка правителството на БЗНС обвинява управлявалите страната по време на Първата световна война за безпрецедентната национална катастрофа, завършила с крушение на така желаното национално обединение. Започва приемане на извънредно наказателно законодателство от управляващото БЗНС, чиято цел е дирене на отговорност от бившите управници. [1]
[редактиране] Източници
- ↑ Радославов, Васил (1993). „България и световната криза (шеста глава)“. БАН.
[редактиране] Външни препратки
 |
Участие на България в Първата световна война |  |
 |
Войни в модерната българска история | |
|---|---|---|
| Руско-турска освободителна война (1877–1878) • Сръбско-българска война (1885) • Балканска война (1912–1913) • Междусъюзническа война (1913) • Първа световна война (1915–1918) • Втора световна война (1941–1945) • Война в Афганистан (2001–2002) • Война в Ирак (2003–днес) | ||